Таклид: следване на школа в ислямското право [фикх]

Таклид: следване на школа в ислямското право [фикх]

Главната цел на тази книга е да обсъди по-задълбочено онези аспекти от намаза на мюсюлманина, които са обект на разногласия в четирите мезхеба, или „школи по ислямско право“, отделяйки специално внимание на ханефитското становище по всеки въпрос. Въпреки това, тъй като дори и концепцията за таклида, или „следването на школа в ислямското право [фикх]“, е непозната за много мюсюлмани, още в самото начало е необходимо разискване по този въпрос .

В тази връзка таклидът ще бъде обсъден в рамките на следните три подзаглавия в тази глава: (1) Какво е таклид?; (2) Таклид: следване на имам в шериатските въпроси; (3) Следването на един имам във всеки правен въпрос. Надяваме се, че това ще премахне всяко объркване по отношение на въпроса за таклида и ще помогне на онези, които търсят изясняване на темата.

1. Какво е таклид?

Определение за таклид

Буквално: таклид е отглаголно съществително, произлизащо от арабския корен к-л-д, който означава поставям, препасвам или украсявам с огърлица.

Като термин: приемането на чуждо твърдение, без да се изискват доказателства, като се вярва, че твърдението се гради на факти и доказателства.

Таклидът по принцип

Способността за таклид е вродена у нас. Ако се бяхме въздържали от таклида към нашите родители и учители, днес щяхме да сме лишени дори от най-простите и основни нужди на човечеството. По природа човек е надарен със способността да подражава и следва другите. Ако това не беше така, нямаше да сме способни да научим майчиния си език. Ако бяхме отказали да приемем безпрекословно (без да искаме доказателства) всяка заповед, всеки знак и призив на учителите ни, щяхме да сме в неведение дори за азбуките на езиците, които говорим, а да не споменаваме изучаването и писането на книги на тези езици. Целият ни живот, всеки аспект от него: яденето, пиенето, обличането на дрехи, ходенето и т.н., е свързан точно с концепцията за таклида. Нашето интелектуално и културно развитие е резултат от таклида на нашите родители, учители и други.

Ако техническата терминология на всеки клон от знанието не се придобие въз основа на таклид (т.е. без да се поставя под въпрос достоверността на тази терминология), тогава овладяване на такова знание не би могло да се постигне. Ако значенията на думите и техните идиоматични употреби не се придобият чрез таклида на езиковедите и нормите на нашия език, нямаше да бъдем компетентни в нито един език.

Понякога човек научава за вредния ефект на отровата и за лечебния ефект на лекарствата чрез таклид. По време на война, ако една армия не приема безпрекословно всяка заповед на своя главнокомандващ, не може да бъде постигната победа. Ако различните представителства на правителството не се подчиняват на законите, обнародвани от законодателите, тогава в тази страна не може да бъде поддържан ред. С една дума, напредъкът и усъвършенстването на нашия физически, духовен, интелектуален, академичен, морален и социален живот е здраво вкоренен в таклида – приемането и подчиняването на професионален авторитет.

Необходимостта от таклид

Има два вида вуджуб [задължителния характер на нещо] в правото: вуджуб би-з-зат и вуджуб би-л-гайр.

Вуджуб би-з-зат означава „задължително само по себе си“ –  с други думи, дела, заповядани или забранени от Ислямския Закон поради нещо в тяхната вътрешна природа, като например повелята за намаза и забраната на многобожието.

Вуджуб би-л-гайр означава „задължително поради външен фактор“ – с други думи, дела, които не са задължителни или забранени сами по себе си, но представляват основа за други дела, които са повелени или забранени в Корана и хадисите; или нека кажем, че това са такива дела, които придобиват задължителния характер на делата, за които са основа.

Пример за това е записването на Свещения Коран и хадисите. Абдуллах ибн Умер (радийеллаху анх) предава, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е казал: „Ние сме общност, която нито пише, нито изчислява.“ (Сахих ел-Бухари, Муслим) Този хадис косвено (тъй като е изречен по отношение на наблюдаването на луната) отрича записването на Корана и хадисите. Въпреки това, било е сметнато за необходимо да се запишат Корана и хадисите, за да се запази автентичността им и да се направят по-широко достъпни. Ето защо такова записване не се счита, че е в противоречие с горния хадис, и никой не поставя под въпрос необходимостта от него, нито пък някой изисква доказателство за това.

Запазването на Корана и хадисите е дело, което е категорично заповядано (вуджуб би-з-зат) и подчертано от Шериата. Опитът ни показва, че такова запазване обикновено не е възможно, без записване на Корана и хадисите в писмена форма. Именно поради тази причина, записването на Корана и хадисите също е определено като ваджиб. Единодушието на цялата умма [мюсюлманската общност] по отношение на записването на Корана и хадисите в писмен вид се съобщава през вековете с непрекъсната верига на предаване. По този начин необходимостта от това записване се определя като вуджуб би-л-гайр. Точно по същия начин таклидът, или „следването на някого по шериатските въпроси“, също е определен като крайно необходим, или ваджиб, попадайки в класификациите на вуджуб би-л-гайр. Ние намираме достатъчно доказателства за необходимостта от таклида в светлината на горното обяснение.

Таклидът е особено важен в днешната епоха, в която огромното мнозинство от мюсюлманите са невежи по отношение на основни ислямски науки. Ето защо, без таклид следването на ясните и категорични повели на Шериата ще бъде практически невъзможно. За онези, които не са придобили дори основни знания за източниците на Шериата и методите за извличане на постановления [иджтихад] от свещените текстове, таклидът става крайно необходим и задължителен.

Доказателства от хадисите

Есвед ибн Йезид разказва:

Муаз дойде при нас в Йемен като учител (или като водач). Попитахме го за човек, който е починал, оставяйки [като свои наследници] дъщеря и сестра. Той постанови половината от имота да бъде за дъщерята, а другата половина за сестрата. (Сахих ел-Бухари 2:297)

Това е било по времето на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем). От този хадис се установяват редица неща:

(1) Таклид се е практикувал по времето на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). Питащият (в хадиса) не изисква доказателство или основа за постановлението. Той приема решението, позовавайки се на честността, богобоязънта и праведността на Муаз (радийеллаху анх). Това е типичен пример за таклид на практика.

(2) Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) не критикува хората от своето време, които следват Муаз (радийеллаху анх), нито пък Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) има възражения по въпроса.

(3) Този хадис представя доказателство за валидността на таклид шахси, или „следването на определен човек по делата на ислямското право“. Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) назначава Муаз (радийеллаху анх), за да предостави религиозно обучение на народа на Йемен. Очевидно е, че Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) е дал на йеменския народ право и разрешение да се позовават на Муаз (радийеллаху анх) във всички дела на религията. Допустимостта и валидността на таклида става видна от това, особено поради разпространението му в славното време на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем).

Злото в изоставянето на таклида

Известно е, че много, ако не и по-голямата част от хората в тази епоха, не живеят по примера на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем). В резултат на това те биват управлявани от егоизъм, нечисти подбуди, похот, неискреност, немирство, спорове, анархия и противопоставяне на единодушието на праведните учени. Това неизбежно води до подчиняване на религията на човешките желания. Хадисите за фитен [спорове, изпитания и премеждия] са ни предупредили за възхода на тези нечисти черти у човека и учените от тази религия са били наясно с този проблем.

Отсъствието на таклид шахси ще нанесе голяма вреда и покваряване на религията. Една от най-разрушителните злини, която ще надигне грозна глава в отсъствието на таклид шахси е появата на самозвани муджтехиди. Някои хора ще смятат, че ще са в състояние да извличат религиозни постановления и да участват в процеса на шериатски аналогични разсъждения [кияс]. Те ще сметнат себе си за равни или на по-високо ниво от видните муджтехиди от ранните векове на Исляма.

Например предишните муджтехиди са заявявали, че много закони се основават на частни причини [муаллел], а не на определени общи причини. Цитирайки това, някои модернисти може да претендират, че дори и повелята за абдеста [уду] се основава на частна причина [муаллел]. Според тях, тази повеля може да се е отнасяла до ранните араби, чието занимание с отглеждане на животни ги излагало постоянно на нечистотии, които са били причина за обредно очистване под формата на абдест. Въз основа на това, те може да твърдят, че тъй като хората в днешно време живеят в условия на по-голяма хигиена, абдестът вече не е необходим за намаза. [От началните глави на Таклид и иджтихад от шейх Месихуллах Джелялабади]

2. Таклид: следване на имам в шериатските въпроси

Въпрос

Някои хора казват, че таклидът [следването на школата на имам] не е допустим в Шериата. Те настояват, че истинският мюсюлманин трябва да следва само Свещения Коран и сунната, и казват, че е равносилно на ширк [съдружаване с Аллах] да се следва имам по въпросите на Шериата. Също така твърдят, че ханефитската, шафиʿитската, маликитската и ханбелитската школа са се образували около двеста години след смъртта на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем) и следователно тези школи са порицано нововъведение [бидʿа]. Някои пък подчертават, че един мюсюлманин трябва да търси напътствие директно от Корана и сунната и че не е нужно посредничеството на имам, за да се практикува Шериата. Моля да обясните до каква степен това мнение е правилно.

Отговор от мюфтия Таки Усмани

Това мнение се основава на някои неправилни разбирания, възникващи от ненужното задълбочаване в засегнатите сложни въпроси. Пълното изясняване на това погрешно мнение изисква подробна статия. Въпреки това, аз ще се опитам да обясня основните точки, колкото е възможно по-накратко.

Вярно е, че подчинението, в истинския смисъл на думата, принадлежи единствено на Аллах Теаля. Ние не се подчиняваме на друг освен на Него. Това е логичното условие на доктрината за тевхида [вярата в единството на Аллах Теаля]. Подчинението на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) ни е повелено само защото той е Пратеника на Аллах, съобщил ни божествените заповеди, в противен случай, той няма божествен ранг, заслужаващ нашето послушание. Подчинявайки се и действайки в съответствие с ученията на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), ние достигаме задоволството на Аллах Теаля.

Въпреки това, основният проблем е, че тълкуването на Корана и сунната не е нещо просто. То изисква интензивно и задълбочено изследване на свещените източници на Шериата, което не може да бъде предприето от неквалифициран в областта. Ако всеки мюсюлманин бе длъжен да се консултира с Свещения Коран и сунната за всеки проблем, възникващ пред него, това щеше да го натовари с отговорност, която би била почти невъзможно да се изпълни. Това е така, защото извличането на шериатските постановления от Корана и сунната изисква задълбочени познания по арабски език и всички, свързани с това науки – съчетание, което не всеки човек притежава. Единственото решение на този проблем е някои хора да се сдобият с необходимите шериатски знания, а другите да ги питат за постановленията, свързани с ежедневните им работи. Точно това Аллах Теаля повелява на мюсюлманите в следните слова:

И не бива вярващите да тръгват на бой вкупом. По една част от всяка тяхна група да се заеме с изучаване на религията, за да увещава народа си, когато се върне при него, та да се предпазят! (Коран 9:122)

Айетът от Свещения Коран ясно показва, че група от мюсюлманите трябва да се посвети на придобиване на шериатското знание, а всички останали трябва да се допитват до тях за техните постановления. Сега, ако даден човек попита надежден учен [алим] относно правното [шерʿи] постановление по определен въпрос и действа съгласно мнението му, може ли благоразумен човек да го обвини в ширк, на основание, че е последвал мнението на човек, а не на Корана и сунната? Разбира се, че не.

Причината е очевидна – защото той не е изоставил подчинението пред Аллах Теаля и Неговия Пратеник (саллеллаху алейхи веселлем). Напротив, той е в търсене на начин да им се подчинява. Въпреки това, бидейки неинформиран за шериатските повели, той се е допитал до учен, за да узнае какво Аллах Теаля изисква от него. Той не е взел този учен като предмет на подчинението си, а като тълкувател на божествените заповеди. Никой не може да го обвини в извършване на ширк.

Това е таклидът по същество: човек, който не е в състояние да разбере Свещения Коран и сунната, се допитва до мюсюлмански правовед, често наричан имам, и действа в съответствие с неговото тълкуване на Шериата. Човекът никога не смята имама за достоен за подчинение, но търси неговото напътствие, за да се запознае с изискванията на Шериата, поради това, че няма пряк достъп до Свещения Коран и сунната или няма съответните знания, за да извлича шериатските постановления от тези източници. Това поведение се нарича правене на таклид на този правовед или имам. Затова как може да се каже, че таклидът се равнява на ширк?

Квалифицираните мюсюлмански правоведи или имами, които са посветили животите си на иджтихада, са събрали постановленията на Шериата според своите тълкувания на неговите източници в систематизирана форма. Тази сбирка от шериатски постановления според тълкуването на даден правовед се нарича мезхеб, или „школа“, на този правовед.

Школата на имам не е нещо подобно на Шериата или нещо чуждо нему. Всъщност това е определено тълкуване на Шериата и сбирка от най-важните шериатски постановления, извлечени от Свещения Коран и сунната от страна на надежден правовед, и подредени по теми за удобство на последователите на Шериата. Затова онзи, който следва дадена школа, всъщност следва Свещения Коран и сунната според тълкуването на определен надежден правовед, когото той смята за заслужаващ доверие и най-добре запознат с въпросите на Шериата.

Що се отнася до различията между школите, то те са се появили заради различните възможни тълкувания на постановленията, споменати в Свещения Коран и сунната или извлечени от тях. За да се разбере този въпрос правилно, трябва да се знае, че постановленията, споменати в Свещения Коран и сунната са два различни вида.

Първият вид постановления са тези, които са посочени в тези свещени източници с такива ясни думи, че позволяват само едно тълкуване. Всяко друго тълкуване е невъзможно, като например задължението за намаза, зекята, говеенето и хаджа, и забраната за свинското месо и прелюбодеянието. По отношение на този тип постановления, никога не е имало разногласия. Всички школи на правоведи са единодушни в тяхното тълкуване; затова няма място за иджтихад или таклид в тези въпроси. Също така, тъй като всеки може лесно да ги разбере от Свещения Коран и сунната, няма нужда от допитване до имам или правовед.

От друга страна, има някои шериатски постановления, извлечени от Свещения Коран и сунната, при които може да възникне някое от следните положения:

(1) Начинът на изказ, използван в свещените източници може да позволява повече от едно тълкуване. Например при споменаването на продължителността на период на изчакване [идде] за разведена жена, Свещеният Коран използва следния изказ:

А разведените жени да изчакат във въздържание три куру. (2:228)

Думата куру, използвана в горния айет, има две значения. Тя означава както периода на менструация, така и периода на чистота [тухр]. И двете значения са възможни в айета и всяко едно от тях има различни правни последици.

Въпросът, който изисква правни усилия, тук е: „Кое от двете значения е възнамерено тук?“ Отговаряйки на въпроса, правните становища естествено може да се различават, както е и в случая. Имам Шафиʿи тълкува думата куру като „период чистота“, а имам Ебу Ханифе я интерпретира като „период на менструация“. И двамата имат редица причини в подкрепа на своите възгледи и нито един от тях не може да бъде напълно отхвърлен. Този пример подчертава една от причините за разногласията между различните школи.

(2) Понякога се появява несъответствие между два хадиса на Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи веселлем) и правоведът трябва да ги съгласува или да предпочете единия от тях над другия. В този случай също гледните точки на правоведите може да се различават една от друга. Например има две групи предания в книгите с хадиси,  които съобщават различни поведения на Пратеника (саллеллаху алейхи веселлем), докато се е покланял в руку по време на намаз. Първата група хадиси споменават, че той е вдигал ръцете си преди руку, а другите хадиси споменават, че той не е вдигал ръцете си, освен в началото на намаза. Докато приемат, че и двата начина са правилни, правоведите са изразили различни становища по отношение на въпроса: „Кой от двата начина е за предпочитане?“ Ето защо подобни положения също водят до разногласия между различните школи.

(3) Има много въпроси, които не са точно определени в Свещения Коран и сунната. Отговорът на тези въпроси се търси или чрез аналогия, или чрез примери, споменати в свещените източници, но които имат непряко отношение към темата. Тук отново правоведите могат да имат различни подходи в извличането на необходимото постановление от Свещения Коран и сунната.

Такива са основните причини за различията в мненията между школите. Тези различия по никакъв начин не са недостатък в Шериата, а са източник на гъвкавост, който дава обширно поле за научни изследвания, ръководени от принципите на Шериата и установявани чрез Свещения Коран и сунната, за бъдещите времена.

От един ислямски правовед, който има всички необходими квалификации за иджтихад, се изисква да даде всичко от себе си, за да извлече правилното значение на Корана и сунната. Ако той стори това, давайки най-доброто от себе си и с искреност, той ще бъде възнаграден за изпълняване на задължението си и никой не може да го обвини в неспазване на Шериата, въпреки че неговото мнение може да изглежда по-слабо в сравнение с другите. Това е естествено и логично обстоятелство, което определено може да се открие във всяка правна система.

Установените закони във всяка правна структура не покриват всяка дребна подробност и възможна ситуация. Също така тези закони нерядко са отворени за повече от едно тълкуване и различните съдилища често не достигат до единодушие относно техните значения, докато се опитват да ги разберат. Даден съд може да изтълкува закона по един начин, а друг съд може да го разбере в съвсем различен смисъл. Ето защо никой не може да каже, че правоведите не са зачели законите на Исляма, стигайки до различни мнения. И тъй като всеки съд възнамерява да приложи установения закон, давайки всичко от себе си, задължението му спрямо Законодателя (Аллах Теаля) ще бъде изпълнено и неговите правоведи ще бъдат възнаградени за това.

Например, ако едно от съдилищата, споменати по-горе, е върховен съд, всички по-нисши съдилища и хората под тяхна власт ще са длъжни да следват постановленията, направени от върховния съд, въпреки че техните лични мнения може да не съответстват на становището на върховния съд. В такъв случай, ако по-нисшите съдилища последват решението на върховния съд, никой не може да каже, че те не следват закона или че те вземат върховния съд за законодател. Това е така, защото по-нисшите съдилища следват решението на върховния съд като надежден тълкувател на закона, а не като законодател.

Точно по същия начин школата на даден ислямски правовед не осигурява нищо повече, освен надеждна интерпретация на Шериата. Друг квалифициран правовед може да не е съгласен с тълкуването на първия правовед, но нито един от двамата не може да бъде обвинен в незачитане законите на Шериата, нито пък някой може да обвини последователите на определена школа в следване на нещо, различно от Шериата, или в извършване на ширк. Причината за това е, че тези мюсюлмани следват школата като надеждно тълкувание на Шериата.

Друг въпрос, който може да възникне тук, е: „Какво трябва да прави човек по отношение на тези различни школи и коя от тях трябва да следва?“ Отговорът на този въпрос е много лесен. Всички тези школи са били искрени в усилията си да открият истинското значение на Шериата; затова всички те са еднакво валидни. Човек трябва да следва школата на който и да е от признатите имами, когото той смята за най- знаещ и най-благочестив.

Въпреки че мюсюлманските правоведи, които са упражнявали иджтихад, са били много на брой, школите на четирима имами – имам Ебу Ханифе, имам Малик, имам Шафиʿи и имам Ахмед – е установено, че са най-подробни, систематизирани и добре запазени до наши дни. Мюсюлманската общност като цяло е взела тези четирима имами за притежатели на най-надеждното тълкувание на Шериата.

Четирите школи са известни като ханефитска, шафиʿитска, маликитска и ханбелитска школа. Останалите школи [мезхеби] или не са достатъчно подробни, в смисъл, че те не съдържат всички аспекти на Шериата, или не са били запазени в надеждна форма. Поради тази причина мнозинството от мюсюлманската умма принадлежи към една от тези четири школи. Ако човек приеме школа по ислямско право като интерпретация на Шериата, задължението му да следва Шериата е изпълнено.

Това е правилната представа за термина таклид с оглед на правните школи. Надявам се, че това обяснение е достатъчно, за да покаже, че таклид няма нищо общо с ширк, или с „приписване съдружници на Аллах“, а че всъщност е прост и лесен начин за следване на Шериата.

3. Следването на един имам във всеки правен въпрос

Въпрос

Мюсюлманите суннити по принцип вярват, че всяка от четирите школи (ханефитската, шафиʿитската, маликитската и ханбелитската) – които са възможни тълкувания на Шериата – са правилни и за никоя от тях не може да се смята, че е в противоречие с Шериата. Но в същото време виждаме, че последователите на ханефитската школа не се отклоняват от ханефитското становище и не приемат шафиʿитското или маликитското мнение по правните въпроси. Те дори смятат, че е недопустимо да се следва мнението на друг правовед по който и да е въпрос. Как този подход може да се съгласува с убеждението, че всички четири школи се считат за правилни? Изглежда, че ако всички са правилни, тогава не би трябвало да има лошо в това ханефитите да следват шафиʿитското, маликитското или ханбелитското мнение по някои въпроси.

Отговор от мюфтия Таки Усмани

Вярно е, че всички четири школи са върху истината и че придържането към която и да е от тях е допустимо, за да се следва Шериата. Въпреки това, един непрофесионалист, на когото му липсва способността да сравнява доказателствата на всяка от школите, не може да отбира и да смесва различни мнения, за да задоволи своите лични желания. Причините за този подход са две.

Аллах Теаля ясно повелява в редица айети от Свещения Коран да се следват указанията на Шериата и категорично забранява да се следват нечии желания по отношение на постановленията на Шериата. При тълкуването на източниците на Шериата ислямските правоведи никога не се опитват да задоволят своите лични желания. Те се опитват да дадат всичко от себе си, за да открият духа на Шериата, и градят своите становища върху доказателства, а не просто върху търсенето на изгода. Те не избират дадено тълкуване заради неговата пригодност към личните им желания, а го избират само въз основа на силата на доказателствата пред тях.

Сега, ако на някого, който не е учил ислямско право, се позволи да избере някое правно становище, без да взима предвид доказателствата, отнасящи до тези становища, той ще избере само онези мнения, които ще удовлетворяват най-много личните му изисквания. Тази нагласа ще го доведе до следване на собствените му желания, а не на напътствието – практика, изцяло отхвърлена в Свещения Коран.

Например имам Ебу Ханифе е на мнение, че кървенето от някоя част от тялото проваля абдеста, докато имам Шафиʿи смята, че кървенето не проваля абдеста. От друга страна, имам Шафиʿи казва, че ако мъж докосне жена, абдестът му се проваля и той е длъжен да вземе нов абдест, преди да кланя намаз, докато имам Ебу Ханифе заявява, че обикновено докосване на жена не проваля абдеста.

Как може да е допустима практиката „избери и смеси“? Редовият мюсюлманин може да избере ханефитското становище по въпроса за докосването на жена и шафиʿитското мнение по въпроса за кървенето. После той ще смята абдеста си за цялостен дори когато изпадне и в двете ситуации заедно (т.е. когато е кървял и е докоснал жена), независимо че в този случай абдестът му ще е провален както според ханефитското, така и според шафиʿитското становище.

Също така, според шафиʿитското мнение, пътникът може да събира обедния [зухр] със следобедния [аср] намаз. Но в същото време, ако пътник има намерение да остане в определен град четири дни, той вече не се счита за пътник според шафиʿитското мнение. Тогава той не може да се възползва от улеснението за съкращаване на намазите [каср], нито за събирането на два намаза. От друга страна, периодът на пътуване, според ханефитското становище, е четиринадесет дни и човек може да продължи да съкращава намазите си, освен ако не реши да остане в града за повече от четиринадесет дни.

Пътник, който е влязъл в определен град и който ще остане там пет дни, не може да събира два намаза, както според имам Шафиʿи, така и според имам Ебу Ханифе. Това е така, защото, оставайки пет дни, той не може да използва двете улеснения за съкращаване и събиране на два намаза според имам Шафиʿи, и защото събирането на два намаза не е позволено според имам Ебу Ханифе. Независимо от това, подходът „избери и смеси“ все още кара някои хора да приемат шафиʿитското мнение по въпроса за събиране на намазите и ханефитското мнение по въпроса за периода на пътуване.

От тези примери става ясно, че изборът на различни мнения в различните случаи не се основава на доказателствата, довели до тях, а на удобствата, които осигурява всяко. Очевидно тази практика е равносилна на следване на желанията, което е напълно забранено от Свещения Коран. Ако подобен подход беше позволен, това щеше да превърне Шериата играчка в ръцете на невежите и нито едно шериатско постановление нямаше да остане неподатливо на изопачаване. Ето защо практиката „избери и смеси“ е била осъдена от всички известни учени на Шериата. Имам Ибн Теймиййе, известен хадисолог и правовед, казва във Фетава:

Някои хора в един момент следват имам, който смята брака за недействителен, а в друг момент следват имам, който го смята за валиден. Те правят така само за да послужат на собствената си цел и за да задоволят желанията си. Такава практика е недопустима според единодушието на всички имами. (Фетава Ибн Теймиййе 2:285-286)

Това е основната причина за курса, поет от по-късните правоведи, които сторили да бъде необходимо за обикновените хора да приемат определена школа изцяло. Ако някой предпочита мезхеба на имам Ебу Ханифе, тогава той трябва да го приеме по всички въпроси и с всичките му подробности. Ако друг пък предпочита друг мезхеб, тогава трябва да възприеме него изцяло. Човек не трябва да избира и да смесва различните възгледи на школите заради собствени облаги.

Ползата от валидността на мезхебите, според правоведите, е, че човек може да избере да следва който и да е от тях. Но след като веднъж е приел определен мезхеб, тогава не трябва да следва друг мезхеб по някой въпрос, независимо дали търсейки удобство или задоволявайки личния си избор, и двете от които се основават на желанията му, а не на силата на доказателство. Ето защо концепцията за „придържане към определена школа“ е предпазна мярка, приета от правоведите, за да не допуснат анархия по отношение на Шериата .

Тази концепция е предназначена за онези, които не могат да правят иджтихад или не могат да преценят доводите, изтъкнати от всички мезхеби в подкрепа на становищата им. За такива хора най-добрият подход е да последват една определена школа като надеждна интерпретация на Шериата.

Въпреки това, онези, които разполагат с необходимите квалификации за иджтихад, не е необходимо да следват определена школа [мезхеб]. Те могат да извличат постановленията на Шериата директно от първоизточниците. По същия начин, на онези, които не са напълно квалифицирани, за да се занимават с извличане на постановления [иджтихад], но са толкова добре запознати с ислямските дисциплини, че да могат да оценят различните правни мнения на чисто академично ниво (т.е. без да са подбудени от личните си желания), не е забранено да предпочетат една школа над друга по определен въпрос. Има много ханефитски правоведи, които, независимо от тяхната вярност към имам Ебу Ханифе, са приели мнението на друг правовед по отношение на определени правни въпроси. Въпреки това, те се считат за ханефити.

Това частично отклонение от мнението на имам Ебу Ханифе може да се основава на една от следните причини: понякога правоведите, след безпристрастно и подробно проучване на съответния материал, стигат до извода, че становището на друг имам е по-силно. Правоведите могат да открият, че мнението на имам Ебу Ханифе, въпреки че е въз основа на аналогия, не е в съгласие с достоверен хадис, което обикновено се дължи на това, че той не е достигнал до имама; в противен случай, той най-вероятно е щял да приеме мнение в съответствие с този хадис.

Друг случай, в който правоведите са се отклонили от становището на своя имам, е, когато те са почувствали необходимост за общото благо на уммата. Тези правоведи следвали друг имам не в изпълнение на личните си желания, а за да отговарят на колективните нужди на общността и с оглед на променените обстоятелства в тяхното време.

Тези примери са достатъчни, за да се покаже, че последователите на определена школа не я вземат като заместител на Шериата или като негов единствен вариант, който изключва всеки друг мезхеб. Последователите на мезхеб не дават на никой мезхеб по-високо място, отколкото всъщност заслужава в рамките на Шериата.

Преди да приключим с този въпрос, бих искал да изясня друг въпрос, който е изключително важен в този контекст. Някои хора, които нямат системно знание в ислямските дисциплини, често остават заблудени от своите повърхностни познания на базата на самообучение (което в много случаи е единствено чрез превода на Свещения Коран и хадисите). Следвайки този вид бегло проучване, те приемем себе си за експерти в ислямското учение и започват да критикуват предишните мюсюлмански правоведи. Това отношение се основава на невежество и за него няма никакво оправдание.

Извличането на правните постановления от Свещения Коран и сунната е много щателен процес, който не може да се извършва на основата на повърхностно проучване. Човек трябва да проучи истинността на съответните хадиси в светлината на установените принципи в науката за хадисите [усул ел-хадис]. Трябва да се проучи историческия план на съответните айети и предания. Накратко, човек първо трябва да реши редица сложни задачи. Цялото това занимание изисква интензивно и задълбочено знание, което рядко може да се открие у съвременните учени, които са се специализирали в тази област, а какво остава за обикновените хора, които нямат пряк достъп до първоизточниците на Шериата.

В заключение на горната дискусия можем да кажем, че, тъй като и четирите школи се градят върху стабилни основи, допустимо е за компетентен учен да приеме правното мнение на друга школа, ако той притежава необходимото знание и способността да разбира основанията на всеки мезхеб, въз основа на адекватно академично проучване, без да дава воля на своите собствени желания. Хората, които не отговарят на тези изисквания, не бива да пристъпват към това, защото така би се стигнало до анархия по отношение на Шериата.

Advertisements
Published in: on 02.02.2014 at 23:38  Коментарите са изключени за Таклид: следване на школа в ислямското право [фикх]  
Tags: ,
%d bloggers like this: