Кой е селефит и валиден ли е подходът му?

Кой е селефит и валиден ли е подходът му?

 

Думата селефи, или „ранен мюсюлманин”, в традиционните ислямски дисциплини означава някой, който е починал през първите 400 години след Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), сред които са учени като Ебу Ханифе, Малик, еш-Шафии и Ахмед ибн Ханбел. Всеки, който е починал след това, е един от халeф, или „късните мюсюлмани”.

Терминът „селефит” е бил възроден като лозунг и движение сред късните мюсюлмани от последователите на Мухаммед Абдух (ученик на Джемалюддин ел-Афгани) тринадесет века след Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), приблизително преди сто години. Подобно на други движения като това, които исторически са се появявали в исляма, основните му твърдения били, че религията не е била разбрана правилно от който и да е освен от Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), ранните мюсюлманите и от тях самите.

По отношение на идеалите, движението проповядвало връщане към шериатската ортодоксалност, която щяла да пречисти исляма от неоправдани натрупвания, критериите за оценяване на които щели да бъдат Корана и хадисите. Тези идеали са благородни и аз не мисля, че някой няма да се съгласи с тяхната значимост. Единствените точки на несъгласие са как тези цели да бъдат формулирани и как планът да бъде осъществен.

Що се отнася до неговата валидност, може да се отбележи, че подходът на селефитите е тълкуване на текстовете на Корана и сунната и като такъв, онези, които поддържат тези твърдения, са обект на същите строги критерии на ислямските науки, както всеки друг, който тълкува Корана и сунната, а именно, че трябва да покажат:

1. че техните тълкувания са приемливи от гледна точка на арабския език;

2. че те притежават задълбочени знания за всички основни текстове, отнасящи се до всеки въпрос; и

3. че те познават цялостно методологията на усул ел-фикх, или „основи на правото”, необходими, за да се съгласуват всички основни текстове.

Само когато човек има тези квалификации законно може да представи валидно тълкувание на текстовете, което се нарича иджтихад, или „шериатско умозаключение от първоизточниците”. Без тези квалификации единственото нещо, което човек може законно да твърди, е като представи тълкувание на някого, който определено има тези квалификации, а именно, някой от онези, единодушно признати от общността за такива от времето на истинските селеф, начело с имамите-муджтехиди на четирите мезхеба.

Що се отнася до учените днес, които не притежават квалификациите на муджтехида, не ми е ясно защо трябва да се приемат за муджтехиди по подразбиране, като например, когато се каже, че някой е „най-великият жив учен на сунната” – все едно някой да определи един ученик за физик, след като се каже: „Той е най-великият физик.” Претенциите за ислямско знание не се приемат по подразбиране. Лозунги за „следването на Корана и сунната” звучат добре на теория, но на практика това се свежда до въпрос на учени и до това кой ще подреди за мюсюлманина хилядите шериатски въпроси, които възникват в живота му. В крайна сметка човек осъзнава, че трябва да направи избор между иджтихада на истински муджтехид или иджтихада на някой „лидер на движение”, чиито квалификации може просто да са въпрос на добра репутация, нещо, което често се прави и циркулира сред хората без възможност за разбиране на проблема.

Онова, което идва наум на много хора днес, когато се споменат селефитите, са млади мъже с бради, които спорят за религията. Основната надежда на тези млади реформатори изглежда, че са споровете и конфликтите, които в крайна сметка да преодолеят съпротивата или несъгласието с техните мнения и по този начин да пречистят исляма. Тук мисля, че образованието може да направи много за справяне с положението.

Същността на проблема е, че имамите-муджтехиди, чиято задача е била да извлекат ислямския шериат от Корана и хадисите, били на едно и също мнение по повечето въпроси, а що се отнася до онези, по които били на различни мнения, то те са имали основателни причини за това – дали защото арабският език е можело да се разбере по повече от един начин или защото определеният кораничен или пророчески тескт е притежавал характеристики, дадени в други текстове (някои от тях приемливи с оглед на правната методология на един муджтехид, но не и на друг) и т.н.

Поради липса на надеждна информация на европейските езици, легитимността на различията по шериатските въпроси между учените често не се взима предвид сред мюсюлманите на Запад. Например книгата „Фикх ес-сунна” на автора Сеййид Сабик представя доказателства от хадисите за въпросите, съответстващи на около 95% от тези на шафиитския мезхеб. Това е добър принос, но в никакъв случай не означава последна дума по тези въпроси, защото всеки от четирите мезхеба има голяма литература за доказателствата от хадисите, а не само шафиитския мезхеб, отразен в работата на Сабик. Маликитският мезхеб например има ел-Мудеўўене, ханефитският мезхеб има Шерх меани ел-асар (Обяснение на значенията на хадисите) и Шерх мушкил ел-асар (Обяснение на проблемните хадисите) – и двете са творби на големия хадисолог имам Ебу Джафер ет-Тахаўи, като последната беше публикувана наскоро в шестнадесет тома от „Муассаса ер-рисале” в Бейрут. Който не е чел тези творби и не знае какво е написано в тях, е осъден да бъде в неведение за доказателствата от хадисите на много ханефитски позиции.

Онова, което се опитвам да кажа, е, че е замесен фантастичен елемент в това, когато някой дойде при мюсюлманите и каже: „Никой не е разбрал правилно исляма освен Пророка (саллеллаху алейхи ўеселлем), ранните мюсюлмани и нашия шейх.” Такова твърдение не е валидно, защото творбите на първокласните имами по хадис, ислямско право, тълкуване на Корана, както и по други шериатски дисциплини, задължават мюсюлманите да знаят и разбират работата им така, както сериозното разбиране на друга научна област задължава човек да е изучил произведенията на нейните главни учени, които са се занимавали с тези въпроси и са ги решили. Без такова проучване човек е обречен да повтаря грешки, които вече са били направени вече и отхвърлени в миналото.

Повечето от нас познават такива сред общността, които трудно признават друг учен освен имама на техния мезхеб, шейха на техния ислям или един или друг съвременен учен. И този ентусиазъм е разбираем, дори приемлив (на човешко ниво) у някого, който не е учен. Но само до степен, че да не се превърне в та`ассуб, или „фанатизъм”, което означава човек да вярва, че може да иронизира мюсюлманите, които следват други квалифицирани учени. Това е харам, защото е част от сектантството (теферрук) сред мюсюлманите, което ислямът осъжда.

Когато човек придобие ислямско знание и остави фантастиката настрана, вижда, че преувеличаването за определени учени и определянето им като най-велики са несъстоятелни; че всеки от четирите мезхеба по класическо ислямско право има много, много светила. За да си представим, че всички предходни учени трябва да бъдат оценени от гледна точка на един или друг „велик реформатор”, трябва да се подготвим за голямо разочарование, защото умствено това не може да се понесе. Нищо не оправдава такова отношение към нашите научни ресурси в исляма, независимо дали то се нарича „ислямско движение”, „селефизъм” или нещо друго, и колкото по-скоро оставим тези неща зад гърбовете си, толкова по-добре ще бъде за нашите ислямски учени, за нашето чувство за реалност и за нашата религия.

Автор: Нух Ха Мим Келлер 

Advertisements
Published in: on 21.03.2011 at 23:57  Коментарите са изключени за Кой е селефит и валиден ли е подходът му?  
%d bloggers like this: