Различието в мненията (ихтиляф) е милост
В областта на ислямската юриспруденция (фикх) е изключително значим приносът на имамите Ебу Ханифе, Малик, еш-Шафии и Ахмед ибн Ханбел, ръководители на четирите сунитски школи по право.
Тяхната цел не е била измяна на духа на Корана, нито на сунната на Пророка, както твърдят някои немюсюлмани и идеологически обработени ислямски учени. Ако се запознаете внимателно с четирите фикх-школи, няма да намерите никъде различия относно усул (основните принципи на исляма и вярата). Най-общо, различията се групират около фуруат (детайлите) в теологията.
Именно за тези различия Пратеника на Аллах (саллеллаху алейхи ўеселлем) е казал: „Различието в мненията (ихтиляф) в моята общност е щастлив дар.”
Благодарение на този щастлив дар, съвременните мюсюлмани са получили в наследство пълен набор от закони, който да наставлява всеки отделен човек в жизнения му път.
Имам Ебу Ханифе (80-150г. по хиджра) и имам Малик ибн Енес (93-179г. по хиджра) са били юристи, които, в пълния смисъл на думата, са получили в наследство особеното знание на табиин във всичките му аспекти – споразумения и дискусии.
Те, както и техните предшественици, са се позовавали на основните източници на ислямското право – Корана, сунната и мнението на сподвижниците, особено в случаите на иджма и са се произнасяли чрез иджтихад.
Спрямо имам Ебу Ханифе, имам Малик е използвал в по-голяма степен мнението на учителите. В случаи на неразрешим конфликт или различие в мненията на сахабиите, иракските и хиджаските юристи са спазвали това, което им е казано, или това, на което са се позовавали или прилагали техните предшественици.
Посещението в Мека и Медина на имам Ебу Ханифе заедно с известните му сподвижници – имам Ебу Юсуф и имам Мухаммед ибн ел-Хасан еш-Шейбани, и срещата им с имам Малик и сподвижниците на Абдуллах ибн Аббас, е повод за сближаването на ръководителите и учениците на двете школи. Ебу Юсуф и Мухаммед ибн ел-Хасан са изучили книгата „Муўатта” от нейния автор имам Малик.
Известният египетски юрист и учен Лейс ибн Сад (поч. 175г. по хиджра), занимавайки се с юридически дискусии, в името на благото на общността изпратил братско послание до имам Малик. В това послание той посочил сериозни аргументи срещу мнението на имам Малик, който се придържал стриктно към амaл ехл ел-Медина (делата на жителите на Медина), а именно, че обичаят на хората от Медина е основният критерий, който трябва да се прилага и спазва. В качеството на юриспруденция по тези въпроси била написана книгата на Мухаммед ибн ел-Хасан еш-Шейбани, ученикът на имам Ебу Ханифе.
Разривът бил прекратен от имам еш-Шафии (150-204г. по хиджра). Той посетил Ирак и след като се запознал с разминаванията в мненията на иракчаните и хиджасците, написал „ер-Рисале”. В книгата си той е посочил недостатъците и слабостите в правното мислене на юристите негови съвременници, подчертал е изключителната приоритетност на основаването върху Корана, сунната, окончателната иджма на мюсюлманските юристи и на кияс като основни източници на право, и е изключил произволни съждения (истихсан), местни и частични споразумения, недостоверни разкази и необосновани обичаи (например, обичаите на хората от Медина).
Така „ер-Рисале” на еш-Шафии извежда юристите от сферата на подробностите (фуруат) в сферата на основните понятия и създава науката усул ел-фикх (юриспруденция), основата на успешното и систематично развитие на шериата. Така е постигнат благотворен резултат, благодарение на обединените усилия на тримата имами.
Успоредно с работата на еш-Шафии по систематизацията на юриспруденцията се е извършвала и изследователска работа по събиране на предания, в различни области, и разделяне на приемливите разкази от неприемливите.
Имам Ахмед ибн Ханбел (164-241г. по хиджра), четвъртият ръководител на школа и юрист, е обобщил научните си изследвания в книгата „ел-Муснед”, най-обширния труд върху сунната. В работата си той се е придържал строго към Корана, сунната и процеса иджтихад, без значение броят на разказалите мненията на сподвижниците и последователите.
Обичта и уважението между тези юристи са били толкова големи, че те са се посещавали един друг и са се учили един от друг. Въпреки различията в някои от вижданията им, те са поддържали братството и приятелството помежду си.
Имам Ебу Ханифе е посещавал уроците на имам Малик, който бил 13 години по-млад от него. Имам Малик изразявал своята почит към него и му отстъпвал първенството.
Имам Мухаммед ибн ел-Хасан, известният ученик на имам Ебу Ханифе, след смъртта на своя учител отишъл в Медина и изучавал три години „Муўатта” при имам Малик. Имам Малик и имам Ебу Ханифе са изучавали хадисите при имам Мухаммед ибн Шихаба ез-Зухри, а учителят ез-Зухри не считал за недостойно да се учи от своя ученик имам Малик.
Имам Джафер ес-Садик (поч. 198г. по хиджра) е бил учител и на имам Ебу Ханифе и на имам Малик. Двамата имами са се обучавали и при известния учен от табиин Мухаммед ибн ел-Мункадира ел-Медени (поч. 131г. по хиджра).
Великите имами са се отнасяли с такава обич и уважение помежду си, че по-възрастният имам Ебу Ханифе посещавал лекциите на имам Малик, особено когато бил диктуван хадис.
Имам еш-Шафии също е започнал изучаването на хадисите под ръководството на имам Малик. В отговор на въпрос за имам Малик, имам еш-Шафии е казал: ”В Хиджаз не би съществувала наука за хадисите, ако ги нямаше имам Малик и Суфян ибн Уўейне.”
А за „Муўатта” на имам Малик той е казал: ”На земята няма книга, по-близка до Корана, от книгата на Малик.”
Имам еш-Шафии разказва на един ханефитските имами за собственото си усещане за низпослано откровение, когато имам Мухаммед ибн ел-Хасан, ученик на Ебу Ханифе, обсъждал какъвто и да е юридически въпрос. Обикновено Мухаммед ибн ел-Хасан записвал своите лекции. Имам Мухаммед също се отнасял с голямо уважение към имам еш-Шафии. Веднъж по пътя към двореца на Харун ер-Рашид той срещнал имам еш-Шафии. Имам Мухаммед слязъл от коня и изпратил слугата си да съобщи на халифа, че този ден няма да присъства в двореца. Имам еш-Шафии настоявал той да отиде в двореца и да се срещнат на следващия ден, а имам Мухаммед отговорил, че за него отиването му в двореца не е от такова голямо значение, колкото срещата му с него.
Имам еш-Шафии и имам Мухаммед обикновено организирали дебати (меназират) помежду си. По някои въпроси били на единодушно мнение, а по други – не, което е признак на истинска научна дискусия – разпространен обичай в онези дни.
По такъв начин, при Яхя ибн Саид ал-Каттан, известният ученик на имам Ебу Ханифе, е изучавал хадис и имам Ахмед ибн Ханбел. Разказват, че, задавайки въпроси, и от уважение към учителя, имам Ахмед стоял от времето за молитва аср до времето за молитва мегриб. Обикновено за своя учител имам Ахмед е казвал, че не познава друг, който да прилича на него.
Taкa e говорил имам Ахмед ибн Ханбел и за Абдуллах ибн ел-Мубарак, друг ученик на Ебу Ханифе, а именно, че от това време няма друг учен, който дори да се е опитал да положи толкова усилия, за усвояване на знания за хадисите, колкото е положил Абдуллах ибн ел-Мубарак.
Хатиб ел-Багдади, известен историк, ни предава думите на имам Ахмед ибн Ханбел, който е казал, че когато пожелал да изучи науката за хадисите, то най-напред се обърнал към имам Ебу Юсуф, другия ученик на имам Ебу Ханифе. Той е разказал много хадиси, чути от устата на Ебу Юсуф.
Приведените по-горе примери показват, че всички имами са били един на друг учители и ученици, работейки в името на общата цел – разпространяване на своите знания за шериата за благото на потомците. Съкровището от знания, което те са ни оставили, напътва общността и днес и така ще бъде във всички времена.
Източник: http://ikra.ucoz.net/
BGISLAM.COM